Първият ми ясен спомен за псориазис е от училище. Мисля, че бях 1-ви клас. Бях вързана на две малки опашки и всички деца около мен започнаха да подскачат и да се подиграват, защото имам нещо бяло в косата. Разбира се, тогава не съм разбирала какво се случва. Звъннах на мама да обясня за ситуация. Отидохме на лекар. Неговите думи бяха – ,,това със сигурност са въшки.’’ Беше абсолютен шок за мен!
Минаха няколко години в лечение, като следващата диагноза беше себорея. Паралелно с това, моето малко Аз вече влизаше в тийн- годините, където децата стават много жестоки. И тук се появи първият реален проблем и моментът, в който осъзнах какво наистина се случва.
Аз съм аутсайдер!!!!
Под това разбираме – стоя сама на чин, в закусвалнята сама на масичка, цялостно всички страняха от мен под претекст, че съм ,,заразна’’, и ми лепнаха приятното прякорче ,,пърхотка’’.
Мина още време – вече знаем точна диагноза, след биопсия, и лекуваме правилното нещо – ПСОРИАЗИСА!!!!
През този период срещнах хора, които ме научиха какво означава да се бориш, да обичаш себе си и да се защитаваш. Случиха ми се страхотни неща, които ми помогнаха да осъзная, че псориазисът не е нещо толкова страшно.
В 5-ти клас Михаела Филева и Venzy дойдоха в моя клас. Това е едно от нещата, които ме накараха да повярвам, че всъщност не съм нещо по-малко от съучениците ми , които ми се подиграваха. Влязоха да ме изненадат по време на час. Просто се появиха на вратата и търсиха мен. Носеха тениски „Псориазисът не е заразен”. Прегърнаха ме пред всички, поговорихме, пяхме и след всичко това, цялостното отношение на учители и ученици се промени към мен. Нещо, което и след това много ме е тормозело, е защо получавам гадно отношение от някои учители?! До ден днешен логика не намирам, но важното е, че след всичко, нещата се пооправиха.
Започнах да ходя на форуми и събития с „Асоциацията на хората с псориазис“ и това е едно от нещата, които оказаха голямо влияние в приемането на това, което съм аз, като личност. Срещата с пациенти, историите, разговорите с тях – ми показаха как да погледна на нещата по съвсем различен начин.
Винаги съм имала и подкрепата на семейството ми, което беше неотлъчно до мен, и заедно преживявахме всяка една ситуация.
Към днешна дата. Аз съм на 19 години. Смело заявявам, че обичам себе си! Приела съм болестта си и съм едно цяло с нея. Не ме е страх да помагам и да се боря – това са нещата, които ме направиха силна. Според мен, докато човек дава сила на болестта да властва над него, тя ще го прави. Изводът е, че трябва да вземеш нещата в свои ръце и да вярваш в себе си, а развитието на нещата зависи изцяло от теб!
